Д-р Александър Лазаров - зъболекар гр. София

Д-р Александър Лазаров е зъболекар от София, сертифициран дентален имплантолог, който от 2005 г. работи в областта на денталната имплантология – възстановяването на липсващите зъби чрез дентални импланти.
Освен задълбочените интереси в областта на имплантологията, д-р Лазаров има интереси в областта на естетичната стоматология и в изследването на зъбната оклузия и ефектите и върху стоматогнатната система.
Дентална имплантология – Д-р Александър Лазаров
През 2008 – 2009 г. завършва едногодишна специализация по дентална имплантология в Трафорд Дженерал Хоспитал, Манчестър, Великобритания.
Сертифициран клиницист за работа с биоматериалите Geistlich Bio-Oss и с Dentsply Implants (Astra Tech, Ankylos) и ITI/Straumann дентални имплантатни системи.
От 2005 до сега е посетил серия от теоретико-практични курсове в областта на базалната имплантология водени от Проф. Др .Щефан Иде. На много от тях е бил презентатор по време на практичните занимания.
През 2010 г. стоматолог Д-р Александър Лазаров завършва мастер курс по водена костна регенерация и синус лифт в Университета в Берн, Швейцария.

Денталната имплантология е клон на денталната медицина, която се занимава със възстановяването на липсващите зъби чрез дентални импланти.
Историята на зъбната имплантология датира от 60-те години на миналия век, когато др.Бронемарк и екип в университета в Гьотеборг, започват да разработват нов имплант, който за да е клинично функционален зависи от директното си костно „врастване“ – наречено остеоинтиграция. Първи в света,който експериментално доказва наличието на остеоинтеграция е проф. Шрьодер от Швейцария. Друга личност с голям принос в развититето за концепцията за остеоинтеграция е германският учен Шулте.
Албректсон и екип (1981г.) представят публикация за необходимите фактори от които зависи добрата остеоинтеграция:
- биопоносимост
- дизайн
- повърхност на импланта
- състоянието на мястото на имплантиране
- хирургичната техника
- условията на натоварване върху импланта в последствие
В тези фактори се състои основната разлика между конвенционалните дентални импланти и кортикалните импланти.
Дентални импланти.
Съвременните конвенционални зъбни импланти са предимно двучастови титанови винтове, които се поставят в гъбестата (мека) част на костта. Настоящем се наблюдава следният процес: неимоверното нарастване на броя на компаниите, които произвеждат дентални импланти от една страна, и уеднаквяването на имплантните характеристики от друга, което поражда сериозна конкуренция в сектора. Това води до търсенето на все нови и нови „отличителни черти“, които да отличат една марка от друга, като създаването на нови имплантни „нано-повърхности“, хидрофилни повърхности, нови системи за свързване на двете части на имплантите и т.н. Всички тези маркетингови нововъведения имат малка или никаква клинична стойност.
Основен недостатък на тези импланти е поставянето им не където трябва и не както трябва, а именно в гъбестата, мека кост без кортикална опора. Това е причината тези импланти толкова много да зависят от тъй-наречената остеоинтеграция
Друг потенциален недостатък е обемната им шиечна област, което създава предпоставки за развитието на периимплантит ( въспаление на тъканите около импланта, което прогесира в костта около него).
Трети недостатък е цялостният по-голям обем на тези импланти и абсолютната необходимост цялата имплантна повърхност да бъде обхваната от кост. Това изисква наличието на големи обеми кост, където те да бъдат поставени и често, когато липсва такава кост, се прибягва до скъпи, травматизиращи и времеемки костозаместителни процедури, наречени костна аугментация.
Остеоинтеграция.
От хистологична гледна точка остеоинтеграцията представлява директен контакт на импланта с костта без наличието на меки тъкани помежду им, на ниво светлинен микроскоп.
От клинична гледна точка остеоинтеграцията представлява степента на стабилност на зъбният имплант в костта.
„ Процес, чрез който се постига и подържа клинично асимптоматична фиксация на ригиден алопластичен материал в костта ,по време на функционално натоварване, се нарича остеоинтеграция“ по Царб и Албректсон .
Биологичната същност на остеоинтеграцията обаче представлява “реакция на организма срещу чуждо тяло”- Донът.
Проблемът е, че никой не може да предвиди със сигурност, каква ще бъде реакцията на костта към поставения имплант.
Реално са възможни два сценария:
- първият е този който ние целим – реакция на костта към чуждото тяло, чрез изграждане на защитен костен вал. Това клиницистите наричаме „остеоинтеграция“
- другият е този, който ние не искаме – реакция към чуждото тяло, чрез изграждане на фиброзна капсула. Тогава ние казваме , че „организма отхвърля импланта“.
За щастие в около 95-98% от случаите, защитната реакция на костта към титанов зъбен имплант е от първия тип – изграждане на защитен костен вал.
Това е от голямо значение предимно за конвенционалните дентални импланти, които се поставят в меката, гъбеста кост и се нуждаят от тази „остеоинтеграция“ за да се стабилизират.
Остеоинтеграцията е времеемък процес, което е причината конвенционалните зъбни импланти да бъдат оставяни необезпокоявани за няколко месеца след имплантирането, с цел изчакването на настъпването на този процес, в 95-96% от случаите.
Базирайки се на опита и проблемите в конвенционалната дентална имплантология, и чрез възприемането на философията на ортопедичната хирургия, беше създадена концепцията за базалната имплантология.
Костна аугментация.
Термина „костна аугментация“ включва всички техники за създаване на нова кост, там където тя липсва, с цел поставянето на конвенционален дентален имплант в „протетично правилна позиция“. През последните години този раздел от конвенционалната дентална имплантология е придобил размерите на цяла индустрия.
Важното е да се отбележи, че биологичната същност на костната аугментация влиза в противоречие с основни биологични принципи, като: „„ принципа за максимална ефективност с минимум енергия“ и „ принципа на максимална здравина с минимална маса и в минимален обем“, на които се подчинява костната физиология. Костната аугментация цели изкуственото съсздаването на кост там, където тя не е необходима от биологична, природна гледна точка.
На това противоречие се дължат трудностите и неуспехите свързани с костната аугментация.
Техниките на базалната имплантология практически избягват нуждата от каквато и да е костна аугментация.
Периимплантит.
„Последните изследвания показват, че до 10 години след поставянето на конвенционалните импланти между 30 и 60% от тях ще бъдат засегнати в една или друга степен от периимплантит.“
Проф. Торд Берглунд, Проф. Стефан Ренверт
Съществуват два вида въспалителни процеси около остеоинтегрираните дентални импланти:
- периимплантен мукозит
- периимплантит
При периимплантният мукозит въспалението е ограничено само във венеца около импланта, докато при същинският периимплантит въспалението вече е обхванало и костта около импланта.
Основните симптоми на периимплантит са кървене и/или гноене на венеца около засегнатия имплант, какато и загуба на кост, видима на контролна рентгенография. Характерна е липсата на болка при периимплантита, за разлика от периодонтита.
Основните рискови фактори са:
- предишно пародонтално заболяване
- дизайна на конструкцията, като следствие от дизайна на импланта
- повърхността на зъбния имплант
Проф. Торд Берглунд, Проф. Стефан Ренверт
Лечение на периимплантита при конвенционалните дентални импланти.
„CIST- Cumulative Interceptive Supportive Therapy ”- терапия
Кумулативна взаимосвързана поддържаща терапия.
Същността на тази терапия се състои в мониторинг на засегнатите зъбни импланти и според клиничната картина на приложението на следните мерки:
Нехирургични
Механично почистване(кюртаж), плюс ликални антибиотици
Ултразвукова терапия, плюс иригация с 0.2% разтвор на Хлорхексидин или Доксациклин.
Добър ефект има локалното приложение на Тетрациклин под формата на депо във венечния джоб.
Хирургични
Отваряне на ламбо – почистване на гранулационната тъкан- механичен кюртаж – химическо третиране на замърсения слой – полиране на имплантната повърхност – редизайн на конструкцията. Локални антисептици, като Хлорхексидин, Водороден прекис и други. Липсват научни данни за позитивния ефект от приложението на системни антибиотици.
За разлика от конвенционалните зъбни импланти, базалните импланти са значително по-неподатливи към инфекции, което се дължи на тяхният дизайн и биомеханика.

За първи път за базална имплантология се споменава през 70-те години на миналия век от Jean-Marc Julliet. Той ясно е разбрал недостатъците на поставянето на имплантите без кортикална основа. Julliet обяснява, че при подхода на Linkow, където имплантите се поставят в меката гъбеста кост, скоро в следствие на дъвкателния натиск ножовидните импланти ще потънат и накрая ще опрат в стабилния кортикалис.
През 1991 Gerard Scortecci (Франция) публикува ретроспективно изследване на клиничната успеваемост на неговата Diskimplant система, която също използва кортикалното закотвяне. Между 1979-1989 той е поставил 5848 такива базални импланти, 590 от които е трябвало да бъдат извадени. Това прави 90% успеваемост на системата, за сравнение, тогава класическите, кореноподобни импланти са имали само 50-60% успеваемост.
От тогава на сам, вече повече от 20 години, проф.др. Щефан Иде ( Швейцария) и група от клиницисти по света, развива и усъвършенства концепцията за базалната имплантология.